Кацнах на летище София за първи път от 24 години, откакто завърших Медицинския университет във Варна. Всъщност, това беше второто ми посещение във Варна след дипломирането, тъй като през 2007 година имах едно кратко професионално посещение, когато изнесох лекция на биомедицински форум, по покана на професор Георги Чалдъков – един от преподавателите ми, на когото съм благодарен за неговото насърчение по време на обучението ми, което ми помогна много да постигна целта си и да завърша с успех. По време на същото посещение присъствах и на премиерата на първата ми поетична книга, озаглавена “Зефири от изтока”, издадена от издателство „Буквите“ в София.От тогава не се върнах във втория си дом: България. 

Въпреки че нямах много спомени от София, изпитвах огромно щастие, докато вървях по българска земя и чувах българския език навсякъде около мен – език, който остана жив в мен почти четвърт век, дори без ежедневна практика. Ползвайки българските пари, усетих носталгия, защото бях почти забравил за левовете и стотинките.

Този път посетих България по лично желание – за лятна почивка и за да съживя спомените от далечната младост в петото ми десетилетие. Поради продължителното си отсъствие бях доста развълнуван, когато кацнах в София, идвайки от Париж.

Преди да пристигна в София, бях малко притеснен дали ще се справя добре с българския език след тази дълготрайна липса на практика, особено след като прекарах 20 години, през които преподавах човешка физиология на английски език и ежедневно общувах със семейството, приятелите и колегите си на арабски, който ми е майчин език. Освен това, през последните четири години интензивно изучавах португалски език. Въпреки това, след като проведох няколко разговора с български пътници на летището „Шарл де Гол“ в Париж, докато очаквахме полета, почувствах се по-самоуверен.

След като слязох от самолета и влязох в летището, имаше едно спонтанно хоро, с което посрещнаха български атлет, който се беше представил отлично на олимпийските състезания в Париж. Много се зарадвах да видя отново хората да играят весело под звуците на българска народна музика, съпроводена от биене на тъпани и свирене на гайда. С носталгия тогава споменах за думите на една Пиринска песен : 

Бият ли бият тъпани 

Хорото тежко извива 

Били сме пили омайно

На други крачки не минем 

Просто бях запален в българската народна музика , и доста пъти се ядосвах на моите български колеги  когато ми казваха че не харесват народната музика и че предпочитат модерната музика .

 

Имах седем часов престой на летището в София преди да продължа с полет до Варна, където живеят част от българските ми роднини по брачна линия.

В осем часа сутринта отново кацнах на летището във Варна и се качих на автобус до центъра на града. Докато чаках роднините си, се насладих на една българска баница и боза – обичайната ми закуска през студентските години. Самият вкус на баницата беше достатъчен, за да събуди множество спомени у мен. 

Баницата беше основната закуска, с която бях свикнал по време на студентските си години, понякога в комбинация с боза. Баницата със сирене ми беше любимата, въпреки че понякога обичах да ям и баница с масло. На трапезата за всяка Нова година имаше „баница с късмети“, в чиито резени беше скрито листче хартия с написан късмет. Интересното беше, че всяка година ми се падаше „вятърът на промените“ на моето листче.

 

 

България, тази балканска страна, беше буквално люлката на моята младост и никога не е била просто мястото, където изучавах занаята си, но също така е свързана с много аспекти на моето познание. България е страната на бурната ми младост, както и страната на моята зрелост, на запознанството ми с една древна култура, която ще остане в душата ми за дълго време. България е кирилицата, Яворов, Елин Пелин, сливовата ракия,шуменското пиво, мелнишкото вино, драматичният театър, морската градина във Варна, спортната зала, фестивалният комплекс, снегът в Пампорово, ботаническата градина в Балчик, прекрасният полуостров на Несебър, вълшебните плажове на Албена и Златни пясъци, както и много други безбройни неща.

В рамките на две седмици посетих всяка уличка и всеки ъгъл, които пазят някакъв спомен за мен. Позволих си да си почина през първия ден след дългото пътуване и престоя в София, а на следващия ден се събудих рано сутринта и лесно се ориентирах с автобусната линия, отправяйки се към центъра на Варна.

Разходих се покрай катедралата с позлатените куполи и по улицата "Владислав Варненчик", в началото на която стои сградата на централната поща – единственият начин, по който поддържах връзките със семейството си в далечната родина. Минах покрай централната джамия на Варна, която стои на ъгъла на две малки улички, разклоняващи се от "Владислав Варненчик". Дълго време стоях пред паметника на капитан Петко Войвода, чието име остава живо благодарение на многобройните народни песни. Пих любимото си виенско кафе, което го няма извън България, в едно заведение на същата улица.

Оттам се отправих към "Чаталджа", където се намира пазарът, от който пазарувах като млад студент в продължение на много години. За жалост, пазарът не беше толкова оживен, както беше по моето време.

Оттам посетих Цветния базар – мястото, където имах навика да купувам лалета, рози, карамфили или други цветя преди всяка среща с някоя хубавица. Високо ценях цветята и ги смятах за най-искрените пратеници на любовта. Тогава не знаех, че в бъдеще ще се оженя за цветарка. Разглеждах многото павилиони с разнообразни и шарени цветя, преди да се отправя към Медицинския университет във Варна – мястото, където първо учих български език в подготвителния курс, а по-късно и медицина, сбъдвайки мечтата си да стана лекар.

 

Сърцето ми биеше силно, когато влязох в двора на университета. Вдясно беше кабинетът на д-р Чалдъков, който няколко пъти ни покани на Гергьовден като свои близки студенти. Дворът почти не се беше променил – дърветата бяха станали по-големи, но пътеките и пейките, на които седяхме, за да направим последния преговор преди изпита с фатален стрес, почти бяха на същите места. Единствената промяна беше новият фонтан вдясно от главната пътека към входа на университета. Влязох с голяма почит и уважение към спомена за всеки преподавател и главен асистент, който участваше в изграждането на моето знание и обогатяване на жизнения ми опит.

Вътре беше направен значителен ремонт. Стените бяха обновени и украсени, а за съжаление открих, че нашето студентско кафе се е превърнало в аудитория. На втория етаж стои нашата библиотека, пред чиято врата все още работеше служителка, която беше там още от моето време. Поздравих я и разменихме няколко думи, след което продължих да разгледам останалите етажи, аудитории и учебни зали. Въпреки ремонта, беше впечатляващо да видя как миналото оживява пред очите ми. Беше голям емоционален товар да си спомням толкова много имена и лица на бивши преподаватели, асистенти и колеги от различни страни – от Гърция, Турция, Русия, арабските страни и, разбира се, от различни български градове. Всяко запомнено име или лице представляваше човешка история, разказ и самостоятелен жизнен опит, завършил или с успех, или с провал. В тази сграда, освен образованието, съдбата вплете с вретеното си много любовни истории, довели до различни развръзки.

Излязох от университета натоварен с много спомени и силни емоции и впечатления , затова реших да обядвам в един ресторант който не беше там на моето време за да облекча паметта за малко , и да успокоявам душата след многото вълнение  преди да се върна пак в квартал Виница.  където се настаних качвайки се в автобус номер 
31. 

31.   

 

 

Прочетох с безкрайно вълнение /и защо да крия/ - през сълзи новата Ви прегръдка с България.
Обичате всичко българско, колкото мен.
Език, фолклор, стотинки, баничка, боза...
Буца заседна в гърлото ми и ще остане дълго там.
Вие обичате нашата България като истинска Родина! Не като втора.
Цветята, които обичате ми показаха и романтичната ви страна.
Разбирам, че сте отличен лекар и учен, завършил образованието си във Варна!
Усетих любовта Ви към този прекрасен град.
Намерих благодарността към професорите и главните асистенти, които са поставили основата на това, което сте сега!
Спомените Ви си ги представих дори материализирани.
Благодаря Ви, д-р Абдул за любовта към нашата България!

Университетът във Варна бе отличен! Георги Чалдъков бе един от любимите преподаватели.
Последно ми изпрати своя книга с автограф- забавни истории от Бургас.
Ама България тръгна стремително надолу- образованието, животът, медицината..
пазарите вече почти не предлагат български стоки. Дори цветята са вносни хибриди.
Все ще излезе чалъм да се оттласнем! Наслаждавай се на това, което е останало!

Палестинска циклама, прегърната от България!

Благодаря Ви. Въпреки дълготрайното отсъствие след моето дипломиране, никога не съм смятал България като чужда страна. Никога не съм чувствал кирилицата като чужда писменост. Благодарен съм за всичко каквото България ми даде , и най вече за знание . Желая Ви приятна вечер

Благодаря Ви за внимание, четене, коментара , и за хубавите думи. Лека вечер

Прегръдката на България е много топла и сигура . Радвам се много за двуседмичния шанс, който ме позволи да се радвам на нейната топлина и радост